За хората и анимацията

Емилия Братанова

Бежанците са не само и единствено реципиенти на помощи и дарения, въпреки че българските институции и част от обществото рядко, ако изобщо, се отнасят към тях по друг начин. В няколкогодишната ми работа с бежанци и търсещи закрила лица, аз не ги бях виждала в ситуация, позволяваща и изискваща тяхното знание и мнение, по който и да било въпрос извън чисто юридическата рамка за определяне на статут. Но на 26 октомври нещо подобно се случи и то даде лице на всеки човек отделно, с неговата история, знания и мисли. 

На тази дата се запътихме към едно кафе-книжарница в центъра на София с група от около 30-ина бежанци и търсещи закрила лица от девет националности – сирийци, палестинци, индийци, пакистанци, иракчани, египтяни, афганистанци, ганайци и руандийци. Поводът беше първото ни събитие от програмата за културна ориентация на бежанци и търсещи закрила лица. Специалните ни гости Весела, Джовани и Димата от Компот Колектив имаха задачата да разказват на участниците за анимацията в България, за посланията на графитите и комиксите, за спецификите на тези изкуства, за свободата на изразяване, която дават, и нещо повече – за влиянието им в социален контекст. 


Програмата започна с прожекцията на документалния анимационен филм „Баща”, отличен с много награди, една от които и поредното международно отличие – 1-во място на 30-ия годишен международен фестивал на детските филми в Чикаго, САЩ.

Филмът проследява личните истории на пет пораснали деца – за спомените от детството и за връзката с техните бащи. Разказвачите са на възраст между 30 и 40 години и тяхното детство преминава по времето на комунизма. Може да се каже, че “Баща” е изследвателски проект за една специална възрастова група и за Прехода. Случайно или не всички представени спомени отразяват травматични взаимоотношения между родител – дете. Несъмнено за нас беше интересно как възприеха този филм хора от общества, където традиционно семейството осигурява най-голямата подкрепа на личността.


„Как е приет филмът от българската публика?”, „Защо се показват предимно отрицателни отношения между бащи и деца?”, „Филмът само български истории ли отразява?”, това бяха само част от въпросите, които вълнуваха нашите приятели. Фила от Афганистан* обобщи, че бащите много често се възприемат като чужди, защото майката винаги е по-близо до децата, а Заид от Ирак припозна във филмовия образ на бащата като вълк своя собствен баща.

Графитите пък хвърлиха мост между разделителните стени, на чиято основа най-често се появяват. Стената между Палестина и Израел, Берлинската стена, а в скоро време и граничната стена между България и Турция служат за разделение, но и за платформа за изразяване на гражданска и социална позиция. Подобна роля графитите имат по-често в страните от Близкия Изток, отколкото в България, където с малки изключения те притежават изцяло естетически функции. Хаким от Египет взе думата, показа ни и ни разказа за графитите, които украсиха и заредиха с негодувание площад Тахрир след събитията от Арабската пролет през 2011 година.


След този твърде интересен разказ, говорихме за европейски и арабски комикси. Джовани обърна внимание на ролята на посоките за сюжетната линия и как в арабските комикси добрите герои идват от дясно наляво, а в европейските – отляво надясно. В подобни двуезични комикси се стига до ситуацията, в която героите от двете култури/посоки неминуемо се срещат в средата на книгата или в края на историята. Какво се случва след това, никой не знае. В мир ли са един с друг или водят война? Краят е отворен. Димата пък представи своя комикс „Как Мистър Блек стана син”. Сюжетът на комикса е много близък до историята на нашите герои поради това, че отразява бюрократичните лутания на един имигрант в опита му да се интегрира в приемащото общество.

И за да завършим първата среща от програмата по подобаващ начин, предложихме на участниците да нарисуват история от три части, съдържаща в себе си елементи от миналото, настоящето и бъдещето. Задачата се прие с голям ентусиазъм. Рисувахме повече от час. Вече трябваше да си ходим, но имаше хора, които все още рисуваха... Скоро закачаме картините на стената. В тях има надежда за по-добър живот в бъдещето, тъга от преживяното, радост от спасението, животът на една любов, искрата, която ни вдъхва вяра в предстоящо добро. Изгубени в превода, визуалните изкуства се оказват още един възможен способ за комуникация.


Още снимки от събитието може да разгледате тук.

* Имената на участниците са променени с оглед на тяхната сигурност.

Read a summary of this article in English here.

اضغط هنا  لتقرأ ملخص هذه المقالة بالعربية
خلاصه این مقاله را می توانید اینجا بخوانید



Няма коментари:

Публикуване на коментар

eea grants / a25 culgoral foundation

eea grants / a25 culgoral foundation